My Mobile Book

По времето на диско музиката, „Кръстника“, създаването на „Епъл“ и свободния секс, аз правех първите си самостоятелни стъпки в живота.  Ходех до кварталното магазинче да купувам „БТ“ и „Стюардеса“ за наш‘те, разхождах с бебешка количка досадната ми новоизлюпена сестричка в градинката на „Св. Седмочисленици“ и скачах на ластик в градинката на НДК.  Разбира се, учех английски в Алианса, препрочитах за 20-ти път „Винету“ и „Конникът без глава“ и мечтаех един ден да ги видя на живо.   За сметка на това, не бях много сигурна защо Павлик Морозов е герой, а „Тимур и неговата команда“ трябва да са ми пример за подражание.  И така объркана, чаках с нетърпение да стана отряден председател, заради болната ми амбиция да съм „номер едно“.

Защо толкова много исках да съм „номер едно“? 

От малка усещах особена тъга и блуждаещ страх в къщи.  Усещах го всяка вечер, когато дядо ми разказваше истории.  Попивах го, когато прабаба ми ме учеше да говоря френски и да ходя изправена с една дебела книга на главата.  Прегръщах тъгата, когато виждах мъжете с шлифери да стоят на отсрещния тротоар и да прокрадват погледи към нашата къща.  С моя детски акъл бях убедена, че стана ли „номер едно“, мракът ще изчезне.

Първите ми спомени като дете са свързани с голямото семейство, което имахме.  Живеехме на „Ръкси“ с мама, тати, сестра ми, баба, дядо, прабаба в две стаи.  В другите две стаи живееха наши братовчеди – възрастно семейство, с две пораснали деца и още една прабаба.  Имахме 1 тоалетна и 2 кухни за всички заедно (12 души).  Ходехме да се къпем в баня „Мадара“, докато не се изобрети подвижния душ, с който можехме да взимаме душ в кухнята, но и да мием чиниите.  Имахме пиано в едната стая.  Дядо свиреше, баба пееше стари градски песни, френски шансони и италиански шлагери докато ние, децата, присъствахме на семейните купони.  След това ни слагаха да спим в другата стая и, с чувство на добре изпълнен дълг, започваха да пеят песнички с недотам цензурни текстове.  Всяка неделя се събирахме семейно на обяд, но тогава идваха лели, чичовци, братовчеди, братовчедки и други роднини и тъгата някак отминаваше.  Защото бяхме различни.

От малка научих, че това, което се говори в къщи си остава в къщи.  Не смеех да споделя ни думичка и с най-близките ми приятелки.  Някак си имах мерило за тайните.  Най-много ме беше страх, че à съм казала нещо, което не трябва, à съм загубила шанса да съм „номер едно“.  А аз толкова се стараех … от мене зависеше всичко да се нареди.  Някак си.

Един път, била съм 2-3 клас, от училище ме изпратиха в къщи да взема „Конституцията“.  Онази, с ръководната роля на Павлик и Тимур.  Не само, че я нямахме, но разбрах, че няма и да я имаме.  Юристите в семейството ми обясниха защо, а не-юристите чупеха ръце в чудене как да изляза от тази „деликатна“ ситуация.  Някой изтича до местната библиотека, но заветната Конституция и там липсваше – явно друг родител ни беше преварил.  Зачервена и подпухнала от плач обясних на другарката Василева, че ние тази книжка я нямаме.  Няколко дена по-късно мама, татко ми, баба и дядо трябваше да дават обяснение на ОФ-чичкото защо.  Още няколко дена по-късно, дядо бе привикан от кварталния милиционер да разясни ситуацията.  Сагата приключи с изправянето ми пред строя за назидание на тези като мене, които нямат Конституцията в къщи.  Не ми и мина през акъла да обясня защо я нямаме.  Различни сме.

Никога повече, казах си аз.  Намерихме я, прочетох я.  Като отидохме в Зимбабве 7-8 години по-късно, първата ми работа беше да прочета тамошната Конституция.  В Америка ми беше по-лесно, там поне постоянно говорят за нея, пък и не беше дълга.  В Канада ми отне дълго време да я намеря – постоянно ми пробутваха Канадската Харта за правата на човека, но аз не се подлъгвах.  След 2-3 години имах преподавател по конституционно право в Университета и той ми я даде.

Децата ми отраснаха в Канада, сами, въпреки че баба, дядо, леля, чичо и братовчеди са на 5 часа разстояние.  Семейните обяди са 2-3 пъти в годината, пеем цензурни и нецензурни песни пред децата.   Имаме си две бани с два подвижни душа.  Всеки си има стая, някой път и две.  Спазваме традициите от моето детство, но празнуваме и Деня на благодарността.  Посетихме Оцеола и сиуксите и заровихме томахавката.  Яздихме мустанги из прериите и пихме чай в захарните плантации на Луизиана и Тексас.  А аз – проговорих френски и ходя изправена, нищо че не съм „номер едно“.

Когато децата ми растяха, аз с удивление установих, че съм предала и на тях „каквото стане във Вегас, си остава във Вегас“.  Често ме питаха дали е позволено да разкажат на приятелчетата си къде са ходили и какво са правили.  Никога не говореха с тях за семейни проблеми и рядко за семейни традиции.  Не им и минаваше през акъла да оспорят това, което се преподава в училище или пък да застанат срещу елементи на общественото възпитание като „черните са жертви, белите са окупатори“.   Тази разговори се водеха само в къщи и само на български.

Докато не им дадох да прочетат Конституцията.  Различни сме.