My Mobile Book

Леденият дъжд (freezing rain) е един особен феномен на северния климат – вали дъжд, който малко преди да стигне земята се превръща в лед.  Така висулките остават по дърветата и покривите.  От тежестта на леда огромни клони падат като кибритени клчки, а електрическите кабели увисват и се късат като въже.  Улиците и тротоарите се превръщат в ледени пързалки, а колите с пръст лед по тях  дълго не могат да се отворят.  Дърветата сияят, покривите блещукат, а кабелите се късат един след друг.  Обикновено леденият дъжд ни държи сковани ден-два.   Стоим на топло и чакаме да грейне слънце, да стопи, да съживи.

Преди няколко дена имахме леден дъжд в Отава.  Дойде от никъдето.  Топло и слънчево, изведнъж вятър задуха, дъждът зачука по покривите, а колите заблестяха от лед.  Скрихме се в къщата, запалихме камината и почнахме виното.  Програмата беше ясна.  По едно време, обаче, се чу голям трясък, като че ли гръмотевица падна до нас.  Разтичахме се уплашени и се оказа, че огромен клон е паднал на покрива.  Толкова голям, че не можем да разберем какво е строшил.  Покършихме малко ръце, потюхкахме се и седнахме обратно до камината.   Минаха няколко часа, поуспокоихме се, сглобихме план за покрива и дървото…..  Изведнъж – нова гръмотевица и нов удар отпред – атака! – нов клон, който успя да помете всички елекрически кабели.  Токът спря, разкършихме пак ръце, позатюхкахме се.  Мислихме, мислихме и пак седнахме до камината.  Лека-полека къщата изстина, тъмнината ни погълна и стана време за сън.

Засънувах една друга ледена буря, преди 25 години.  Тогава бях нова имигрантка в Монреал.  Тъкмо бях започнала да уча в университета и ми беше много трудно.  Парите – оскъдни, желанието за купони – голямо, работа – никаква, гаджето ме чака да се наиграя и да се върна в България, а мене амбицията ме тресе.  И малко по-малко, снежната буря се превърна в ледена.  Дърветата засияха, тротоарите заблещукаха, кабелите се съсаха, токът спря.

Тогава живеех в апартамент, малък, но уютен.  Трима-четирима верни другари дойдоха да се стоплят у нас.  Донесоха кой каквото има – храна, вино, усмивки.  Чудесни са неспирните разговори на свещи и недоимък.  Песните на китара, споделената неудача.  Сближава, отпуска, създава топлина. 

Всичко хубаво има край.  Апартаментът изстина, храната свърши, а виното и вярата изчезнаха.  Ентусиазмът охладня, реалността настъпи.  В този сериозен момент някой даде идея – да се качим на колата и да търсим спасение.  Речено-сторено.  След около 2 часа обиколки на големия град, намерихме островче с топлина и храна.  Сгушено, уютно, спокойно.  Стриптийз клуб.  Въобще, ама въобще не се замислихме – влязохме, седнахме и поръчахме.  На моите приятели шоуто им беше безинтересно и омръзнало, но аз… Аз бях току-що пристигнала от България; девойка, възпитана в балкански морал, недокоснала гнилостта на Америка.   Забравих и за вино, и за храна, и за компания – моите очи изпиваха момичетата на подиума, а устата ми беше зяпнала.  Хем не разбирах тази пошлост, хем усещах тръпнещата красота на животинския инстинкт.  Едвам се прибрах в изстиналия апартамент.  А още по-трудно се върнах в студентството.

Това беше първият ми сблъсък с ледените бури и с Канада. И пораснах.