My Mobile Book

Scent of a Woman

Прибра се пребита от бой.  Синините под очите още пареха, но белезите от ударите по тялото бяха вече пожълтели, кръвта по краката засъхнала.  Сълзите й бяха застинали по лицето, а очите й бяха празни.  Мълчеше, но не защото нямаше какво да каже, а защото всичко беше свършило.  Говори с полицията машинално, без емоция.  Разказа подробно как е успяла да избяга, но скри много други подробности.  Те не трябваше да знаят, те нямаше да разберат.  Когато си тръгнаха и всичко утихна, Тя си легна и опита да заспи.  Но мислите не я оставяха намира, жужаха в главата й и я връщаха назад във времето.

Тя беше красавица, по онзи особен начин, който караше мъжете да се обръщат след нея.  Господ я бе обсипал с красота.  Дълга коса с цвят на бамбук, сочни устни и изваяно тяло, но очите бяха това, което всеки запомняше.  Толкова дълбоки, че потъваш в тях и толкова изразителни, че изплуваш отново.  Духът й, неспокоен и дързък, сияеше като аура около нея.  Беше толкова невинно млада, че още не разбираше влиянието си върху другите.  Гледаше с нейните големи очи света и мечтаеше да го направи по-добър.

Разбираше добре изоставянето.  От бебе беше захвърлена като парче ненужна вещ от жената, която я е родила.  Хладните милувки на сестрите в детския дом бяха най-хубавите моменти от бебешката й възраст.  Тя не познаваше биберона, памперсите, радостните възгласи по първата усмивка или първото зъбче.  Тя не познаваше прегръдката, целувката или погалването по главичката.  Тя не познаваше разходката под слънчевите лъчи или красотата на дърветата.  Познаваше само празнотата в себе си.

Помнеше, обаче, някъде дълбоко в себе си, деня, в който Мама и Тати се появиха за първи път.  Донесоха й един телефон-играчка и прекараха часове в усилията да я накарат да се усмихне.  А Тя плачеше и не спираше.  Страхуваше се от тези непознати хора.  Знаеше, че и те ще си тръгнат, както другите правеха.  Изненада се, че през следващите дни ги видя пак и пак.  Опитваше да ги разгони с рев и сълзи, но не успяваше. Заспиваше изтощена, но доволна от вниманието.  Месец по-късно Тя бе с тях на път към новата си къща, новия живот, новата държава.  Позволи си да помечтае за обич и защита.

Каква обич получи само!  Задушаваща, обсебваща, неотминаваща, безусловна – точно от каквато имаше нужда.  Научи, че е специална и важна за тях.  Усети спокойствие и стабилност.  Попиваше миризмата и гласовете им.  Харесваше да слуша разказите и песничките им преди заспиване.  Искрено се гордееше от радостта им от първата стъпка и първата думичка.  Усещаше, че вече няма нужда да ги стиска здраво за ръцете – те нямаше да избягат.  Рисуваше с удоволствие навсякъде.  Картинките й бяха пъстри. 

Когато стана на 3 години Тати си тръгна.  Тя не разбираше какво се случва, само че двете с Мама останаха сами.  Усещаше само празнотата в себе си.  Не изпускаше Мама от очи, не можеше да си позволи и нея да загуби.  Детската градина беше изпитание, никога не знаеше дали Мама ще се появи да я вземе.  Вечер я гушваше здраво, прималяла от радост и заспиваше неспокойно.  Изминаха няколко месеца и всичко се подреди някак си.  Тя беше съкровището на Мама, двете бяха сами в този свят и се грижеха една за друга.  Картинките й ставаха все по-хубави и преливаха от цвят.

После се появи Другият и се ожени за Мама.  В началото беше забавен и мил, качваше я на конче, играеше си с нея и я караше да се чувства специална.  Усещаше го почти като татко.  Смееше се с него и с Мама, пееха, мечтаеха.  Доведе братче и сестриче, с които веднага се заобичаха.  Скоро след това се роди и Бебето и станаха голямо задружно семейство, като във филмите.  Глъч в къщи, дълги разходки из парковете, съботно-неделни пътешествия, ваканции на морето…. Заедно гледаха Бебето, заедно вечеряха, заедно учеха, заедно пазаруваха.  Картинките й се превърнаха в празник от цветове.  Празнотата почти изчезна.

Скоро започна да чува Мама да плаче, скришом и тихо, никой да не разбере.  Някой път се събуждаше се от приглушени крясъци и шумове, но на сутринта вече не помнеше.  Витаеше тревога в къщи, неспокойствие.  Другият изчезваше за няколко дни и после пак се връщаше сърдит и намусен.  Ту й говореше, ту не.  Започна да й се кара, да е недоволен, да я отбягва.  Караше се на Мама как е изчистила, как е сготвила, как е изпрала.  Често чуваше как Мама нищо не знае и е виновна – за времето, за политиката, за Бебето, за всичко.  А Мама се беше превърнала в призрак – блуждаеше из къщи, плачеше и трепереше.

Една вечер полицията дойде – оказа се, че Другият е посегнал на Мама.  Той изчезна, но взе и братчето и сестричето с него, само Бебето остана.  Тя си припомни онова чувство, празното, страха от изоставането.  Не знаеше как ще се оправят с Мама, липсваха й по-големите деца в къщи.  Порасна бързо, помъдря, а беше само на 5.  Стана много кротка и послушна.  Важно беше да помага на Мама.  Бебето се превърна в голямата й радост, истинската кукла.  Мъка, тревога, щастие, тя всичко споделяше с него.  Много обичаше да го разхожда из парка, да му говори, да му рисува.  Обясняваше му надълго и нашироко как е в училище и му даваше наставления за бъдещето.

Следващите години бяха еднообразни.  Тя, мама и Бебето се бореха в живота сами.  Някой път добре, някой път не чак толкова.  Тати се сети, че има дъщеря и започна да прекарва летата с нея.  Опитваше да навакса изгубеното и да я успокои, да обясни, да я насочи.  Тя му беше благодарна за усилията и обичаше да бъде с него.  Той й създаваше спокойствие и й даваше сила.   Тя само не можеше да разбере защо си е тръгнал.  Другият се появяваше от време на време да види Бебето, но никога не говореше с нея.  Все едно Тя беше станала невидима.  Тя и това не можеше да разбере, но прегръщаше Бебето и се усмихваше.  Виждаше по-големите деца от време на време и беше много щастлива, че още я обичат.  И това й беше достатъчно.  Малко преди да навърши 13 години, Тати си отиде изведнъж.  Лекарска грешка.  Празнотата се върна.

Трудно й беше да осъзнае, да разбере, да приеме загубата.  Въпреки че не живееше с него, Тати беше нейната скала.  Стресна се, разбра, че животът е кратък.  Колкото и да познаваше празнотата, тя беше студена и неприветлива.  Имаше си Мама и Бебето, но се чувстваше самотна.  Пораснала вече девойка, Тя се обгради с приятели, впусна се в приключения, опита забранените плодове.  Всичко, което можеше да притъпи празнотата.  Момчетата я харесваха, момичетата й завиждаха.  Беше хубава мома, умна, добра, зряла, видяла свят и с възможности.  Неустоима.  Но все залиташе по онеправданите, конфликтните, бунтарите, лошите момчета, които запълваха празнотата й с огнена страст, опасности, предизвикателства, безпомощност и лека лудост.

И тогава внезапно се появи Той.  Специалният и единственият.  Най-красивият и най-интригуващият.  Отнесе й сърцето с чувството за хумор, смелия поглед, наглата походка, сексуалното излъчване и многото пари.  Той имаше всичко и можеше всичко.  Беше решителен, мил, търсен, харесван.  Уважаван от приятелите си по начина, по който само младостта позволява.  Принцът от приказките.  И Той беше жертва на живота, и Той беше преживял загуби.  Той също познаваше празнотата, споделяше я с нея, закриляше я.  Луд беше по нея.  Тя беше единствената, която караше сърцето му да трепти толкова силно. Подкрепяше колебливото й женско самочувствие и я насърчаваше да расте.  Летеше на крилата му, сияеше от любов, жадуваше за тялото му. Когато бяха заедно, те бяха непобедими.

В началото започна да контролира как Тя се обличаше, къде отиваше и с кого говореше. Тя го отдаваше на любовта му.  Наказваше я с мълчание за всичко, с което не беше съгласен.  Гледаше я с презрение, когато Тя ридаеше пред него.  Винеше я за успехите й.  Караше я да изкупва вината си с грандиозни жертви.  След това започна да се среща с други момичета и да парадира с това.  Вменяваше й срам и угризение.  Ехиден до болка, Той подигравателно й обясняваше къде греши.  Последваха шамарите – звънки и неочаквани.  Някой път боляха, някой път не.  Тя притръпна, убедена, че ги заслужава.  И започна още повече да се старае да му угоди, за да не го изгуби.  Не смееше да се довери на никого, защото се срамуваше от провала си.  Усещаше дълбоко в себе си, че никой няма да я разбере.  Бореше се за любовта си сам самичка.

Този ден отиде при него, за да започнат наново.  Тя се беше променила, слушаше го за всичко, ръкопляскаше на мъдрите му мисли, беше загърбила приятелства и роднини, училище и работа.  Той беше животът й и Тя смяташе да му го докаже.  Копнежът й по него беше неконтролируем, Тя беше готова на всичко.  Ведрата й усмивка и покорното държание сякаш го подразниха.  Вътрешната й убеденост го изплаши и отприщи грозен, животински, необуздан гняв.  Плесниците вече не бяха достатъчни.  Напипа кабел от пода и заплющяха камшичени удари.  Колкото повече Тя го молеше да спре, толкова повече Той се ожесточаваше.  Искаше да я смачка, да я унищожи.  Накрая запотен и уморен, Той спря с въздишка.  „Виждаш ли докъде ме докара“ обвинително се обърна към нея.  А Тя не можа дори да заплаче.

Искаше да си тръгне, но не можеше да мръдне.  Болеше я тялото, но повече я болеше душата.  Беше объркана, унизена и наранена.  Опитваше да поеме дъх, когато Той я облада страстно, грубо и яростно.  Ликуващият му поглед беше последното, което Тя запомни преди да припадне изтощена.  Събуди се през нощта и страхливо се огледа.  Той щастливо хъркаше в леглото.  Лека полека, бавно и тихо, Тя облече каквото намери и нерешително се отправи към вратата.  На една крачка от безопасността, Тя не очакваше удара отзад.  Грабна я за косата и започна да я налага наново, хищнически. 

Тя успя да избяга.  Улови миг, в който Той не внимаваше и дръзко изтича навън.  Тича дълго, губеше въздух, но пак тичаше.  Свежият въздух й даваше сила, дърветата бяха нейната защита.  Не можеше да мисли, но усещаше празнота.  Загуби любовта си, загуби себе си, загуби вярата си.  Нищо повече нямаше да е същото.  Беше объркана и безпомощна.  Не можеше да повярва, че е позволила да се стигне дотук.   Знаеше, че и на други се случва – нали и Мама мина през това – но тягостното чувство, че Тя е виновна не я напускаше.  Разплака се.  Плака до изтощение и се прибра в къщи.  На сигурност и спокойствие. 

Минаха няколко месеца, синините изчезнаха, но чувството за малоценност не я напускаше.  Опита пак да рисува, но всичко беше черно.  Опита да учи, не можеше да се концентрира.  Опита да върне приятелите си, но не й бяха интересни.  Опита да изгони тъгата, но безутешно плачеше.  Мама и Бебето се въртяха на пръсти около нея и се опитваха да я разведрят.  Тягостното чувство на провал не си отиваше.  Докато една сутрин не се събуди окрилена от сила и желание за промяна.  Повярва в себе си и разбра, че е станала жена.